Спасението

От известно време насам – откакто кучето порастна достатъчно, за да стига маси и секции, се прибирам в къщи, за да заваря изгризани обувки, съдове, мебели, чорапи, терлици, но и – това, за което най-много боли – прекрасните играчки на Хрантутник 1, т.нар. Бебе. Красиви дървени пъзели, влакче с релси, книжките му от твърд и не толкова твърд картон...

Уморих се да се карам, да викам, да се моля и да обяснявам на Хрантутник 2, т.нар. Псето, че ТОВА НЕ СА НЕГОВИТЕ ИГРАЧКИ И ИЗОБЩО ДА ВЗЕМЕ ДА СЕ СТЕГНЕ, ГАДИНА МРЪСНА!!!

И така, в мъки минаваха дните, в мъки и нерви. Докато един ден прозрението не ме тресна в главата. Преди доста време, в Испания, познати си отглеждаха немска овчарка. Та туй прекрасно животно беше като шредер – не оставяше здраво НИЩИЧКО! Хората много се бяха отчаяли, докато един треньор на кучета не им препоръча нещо, наречено „топка за лакомства”.

Речено-сторено. Намерих въпросната топка, прежалих лудата сума за нея и се прибрах, изпълнена със съмнения и угризения. Тъй де, вместо за детето, аз купувам за кучето... Но пък от друга страна, ако исках нещо да остане на детето, бях изчерпала всички останали опции.

Сложих лакомства в топката и без никаква надежда и ентусиазъм я търкулнах към Псето.

Следващите тридесет минути изобщо не му видях очите. Ако не бяха трясъците от удрящата се в стени и мебели топка – от страшно твърда пластмаса е, но предполагам затова още не е на конфети – съвсем щях да забравя, че имам куче.

С гениалното решение на този проблем, обаче, възникнаха други два: как да се извиня на съседите отдолу за епичните трясъци, долитащи отгоре и как да обясня на едногодишно, че ТАЯ ТОПКА Е НА ЧОРАП, НЕ Е ТВОЯ, ДЯВОЛ ГО ВЗЕЛ...

Танцът на Хрантутника

Дори и добре да живее, Хрантутникът бива изведен на разходка. Където – волю-неволю – се среща с други кучета. Някои – дружелюбни, други – не чак толкова... А някои направо наточили приборите.

Всеки уважаващ себе си Хрантутник има своя стратегия за справяне с последния тип. Но всеки Хрантутник има и Стопанка.

Искате ли да знаете как преминават нашите срещи с въпросните кучета? Докато при всички останали срещи, Стопанката се закотвя с крака, заровени в земята, докато аз търча наоколо й в кръг и я омотавам с каишката, с кучетата, които искат да ни изядат, нещата не стоят точно така.

Тогава, като всеки уважаващ себе си Хрантутник, аз се изгърбвам, карам гребена на плешките ми да настръхне и заставам пред Стопанката. Нея само аз мога да си я дъвча, всички останали ще си имат проблеми, дори само да си го помислят!

И ето тук идва същинския проблем... Тя явно още се измъчва от майчински чувства, защото СЕ ОПИТВА ДА ЗАСТАНЕ ПРЕД МЕН! Аз, разбира се, няма как да позволя такова нещо - без да ми отиде репутацията - и продължавам да се стремя да мина пред нея. Тя не отстъпва, а се мъчи да ме „защити”... И целия този възвратно-постъпателен танц се случва под носа на другото ОГРОМНО куче, което ни гледа леко притеснено, защото покрай всичко това ние всъщност УСПЯВАМЕ ДА СЕ ПРИБЛИЖИМ КЪМ НЕГО...

В крайна сметка то успява да се убеди, че няма как като сме толкоз смахнати да сме вкусни и се пръждосва.

Та, може да се каже до известен смисъл, че все пак успявам да я защитя, тая моя проклета твърдоглава Стопанка...