Свободата,
Санчо! Ах, свободата! Тя е безкрайно зелено поле и въздух, който ти фучи в
ушите, докато препускаш. Тя е миризмата на конски фъшкии и изборът - да се
отъркаляш, или да не се отъркаляш...
Да си призная,
като ни натовариха с Малък брат в колата този петък, много се разстроих. Бях си
планирал дълъг уикенд на дивана с новите кецове на Стопанина за дъвкане и дори
малко ръкоделие, ако Ади се навиеше да отвори шкафа с преждата... Когато обаче усетих промяната във въздуха, много се зарадвах. Отивахме на село!
Двор за тичане, изпадали неща за ядене, край на пишкането под час...
Да, ама не! В
момента, в който стигнахме, моите хора ме залостиха в стаята, и щипнаха
нанякъде. Заклех се да им отмъстя при първа възможност! Макар че, като се
замисля, вътре на дивана си беше добре. Навън сигурно беше адски студено. Само
дето чувах и подушвах други кучета. Защо, запитах се, ще ме крият от тях?! Срам
ли ги е?
На сутринта Стопанинът ме заведе все пак при тях. Ей, тия провинциалисти изобщо
не знаят как да се държат! Или може би се притесниха, все пак аз съм
столичанин, не какъв да е...
Нищо! Като ме
видят такъв наперен и самоуверен, ще спрат да странят от мен! И да ме хапят по
задните крака. Много неприятен обичай, между другото!
Стопанинът внася
нещо от колата. Като видях отворената порта, знаех, че това е моя момент!
Изхвърчах през нея и затърчах чак до улицата. А тя, поляната, една огромна, зелена, само за мен правена! А Стопанинът вика по
мен, вика... нищо. Като се уморя ще се прибера. Мога ли сега да го чуя, с тоя
вятър дето ми свисти в ушите!
Прибрах се, а те
взеха, че ме наказаха като заминаха нанякъде пак. Нищо, поне този път не съм
затворен! Мога да търча из двора колкото ми душа иска!
Гоних кокошка.
Много забавно! Не съм сигурен, че тя се забавляваше колкото мен, но неин
проблем! Ми да беше казала нещо!
След като ми
омръзна кокошката, си намерих една щайга с дръвца. Перфектно нарязани и подредени, само мен чакат!
Захапах си едно и с едно бутване си отворих вратата на кухнята. Качих се на
леглото и подхванах да си дъвча дръвцето и да го правя на трески. Бабата се
прибра и като ме видя, изобщо не ми се зарадва. Оказа се, че тя спяла там. А
хората, нали са изнежени, не понасят добре трески в чаршафите си. Ти да видиш!
Това не го знаех.
Изгониха ме от
кухнята. Да, но вратата на къщата, в която спяхме ние, беше отворена. Скоро
изследователският ми дух ме отведе в другата стая. Там, на леглото, приготвено
специално за мен, лежеше плюшено мече. Много се зарадвах!Изнесох го в градината
и започнах да си го размятвам... Ей,
такава малка и сбръчкана жена, а как крещи! На хората въздухът явно се събира в
гънките и когато им трябва, те го използват за крещене. Мале, Стопанката сега
как врещи, ако се сбръчка още малко, направо не знам...
Както ми се
караха заради мечето, се ядосах. Ама аз съм от София, как ще ми говорят с тоя
тон?! И както си бях ядосан, се засилих и „Хоп” през оградата. Голямо тичане
беше. Горката стара жена викаше след мен, ама кой ти слуша? Свободата, Санчо...
Прекарах вечерта
карциран. Ама нищо, аз съм доволен! Заслужаваше си. На следващия ден продължих да вилнея. Ядосвах кучето, вързано на
синджир на двора. Явно много се е провинило, за да го накажат така. Казват,
било сдавило друго куче. Ама аз съм бърз! И ловък!
Прибраха ме
спешно. Но не преди да видя огромна купчина конски фъшкии. Чудите се какъв ми
беше избора? Само ще кажа, че след прибирането ми в София ме ИЗКЪПАХА! Цели два
пъти ме сапунисваха...
За капак докато
товареха багажа, избягах отново. Този път заразих със свободолюбия си дух и
Малък брат. Аз търча, той търчи по мен, а майка му - Стопанката де - препуска
след нас и крещи. Ей, тия човеци нормално не могат да говорят.
Вече сме си в
София. Малък брат реве, защото яденето му още не е готово, а аз съм се усамотил
на терасата, унесен в спомени. Да си гражданин е хубаво, но да имаш село, в
което да препускаш волно като вятъра е още по-хубаво.
